родословие рилци

------------------------------------------------------------- Предговор --------------------------------------------------------------------

В 1969 г. месец май Йордан Стоянов Куцаров родом от с. Суютчук на 24.12.1891 г, се среща и говори със стари хора написва настоящите кратки бележки за просъществуването на с.Суютчук за времето 17 - 18 век до днес (1968 г.).
Между селото и града (Хаджиоглу Пазарджик - Добрич) е имало селище в местността "Тъптъка". Запомнени са стари изоставени кладенци и гробище на север от железопътната линия (държавните свинарници).
Селище е имало и на юг от селото. Запомнено е гробище обрасло с тръни наречено от селяните "Чалъ мезар", което гробище в 1900 г. селяните са продали на Стоян Иванов Кескина, който ги е разчистил и изорал.
Селище е имало и на северозапад на с.Суютчук наречено (Бешбунар). Там също е имало гробище което е запомнено от тогавашните хора.
Селище е имало и на запад от с. Суютчук по пътя за с Чамурлий. За това, че е имало селище показва това, че при оране на нивите са изравяни камини, парчета от глинени съдове и др.
На запад на 3 км. от Хаджиоглу Пазарджик на пътя за гр. Силистра е кацнало с. Суютчук с хубави нови, тротоари и паркове (1969г.). Според някой името на селото произхожда от много вода сред селото или пък много върби. След 1940 г. Всички села в Добруджа са преименувани и с. Суютчук става с. Рилци на името на Рилската дивизия, която воюва тук за освобождението на Добруджа от чокойска Румъния в 1916 г. Селото датира от 1780 г. До тогава селото е било населено изключително с турци. От многото войни които Русия е водила с Турция от 17-18 век турците са се изплашили, че може тук да стане руско и започват масово изселване към Турция. В селото останали един двама турци до освобождението на България през 1987 - 1988 г. Българите от източна Тракия по него време се възползвали от рядко населената Добруджа, разгонени от върлуващите по него време кърджалии също масово придошли и се заселили в Добруджа.
По него време в с. Суютчук е било изгодно за земеделие и скотовъдство защото мерата на югозапад от селото е била с нискостъблена растителност и тук там ниви. Сега е орна земя. За това, че е било гора го доказват наименованията на нивите в тази местност - "4 бресталаци", "Лескалаци", "Глоговете" и др.


------Прървите заселници, които дошли и заселили с. Суютчук са:--------

Първият заселник е Стоян Иванов и двамата му братя - Кольо Иванов и Янаки Иванов. Дошли са от Ямболско с. Ешиклий - на български Магарево. Тримата братя са дошли в с. Суютчук, но не останали тук, а заминали за Южна Русия (Бесарабия). Поживяли няколко години там, но не им харесало. Двамата братя Стоян и Кольо се връщат и окончателно се уста-новяват тук. Брата им Янаки останал в селото което се казва Черковна, коя губерния не се знае точно. От родното си село са дошли с прякора "Кьосеолу", а след като се заселват и ги наричат Гайдарджийски защото най - големият брат, Стоян бил гайдарджия.
Стоят Иванов имал голямо семейство което се е състояло от синове: Иван, Ташо, Димо, Тодория, Георги, Димитър и три дъщери - Тодора, Никула и Гиргина.
Вторият брат Колю със синове - Иван, Янаки, Петко и Стойко е отишъл в града през освободителната война за да се предпази от грабителите черкези и остава жител на града.
Третият заселник е дядо Андон със синове - Стоян, Желязко, Димо и Дянко. Дошъл е от Одринско. Първо се Заселва в с. Каръ Махмуд сега Алексеево. Той е бил скотовъдец. Имал е към 300 овце и е минавал за заможен. Турците залавят единия му син и го задържат в гората. За да освободят сина, му поискали да занесе на определено място в гората една кесия с пари. Той занася парите и синът му бива освободен.
Четвъртия заселник е бил Илия Ненчев със синове - Станко и Ненчо. Дошъл е от Од-ринско, но не се знае от кое село. Когато е бил 11-12 годишен е бил отвлечен от турците. Този Илия Ненчев до 20тата си година е живял при турци. Двадесет годишен го оженват за гъркиня на име Елка. Елка е дъщеря на грък за когото се говори, че е бил учител. Тук по него време не е имало училище. Този грък идва тук да отвори училище, но не намира почва за такова и остава тук като турско мекере.
Петият заселник е бил дядо Добри със синове - Димо, Желю и Петко. Той е ходил на божи гроб в Йерусалим с 10 годишния си внук - Добри и получава титлата "Хаджията".
Шестият заселник е дядо Злати с единственият си син Вълчо. Той е дошъл от Тракия с.Торлак.
Седмият заселник е дядо Радко със синове - Костадин, Петко и Димитър.
Осмият заселник е бил дядо Белю - с белите калцуни от Тракия със синове - Милчо, Атанас и Лазар. Той е бил голям скотовъдец. Ходил е в Саръ Махмуд (Алексеево), но не му харесало. Ходил е и на друго село, но и там не му харесало. Накрая се установява в с.Суютчук с около 300 овце. Избрал дворно място на източната страна на селето. Направил си собствен кладенец който съществува и сега (Дядовото Белюво кладенче)
Деветият е Мавродия със синове - Минчо и Вълко. Придошли от Ст. Загорско.


===================================================


През 18 век татарското племе е наводнило много в Русия. Русия за да се отърве от тях ги изгонва от държавата си. Султанът ги приел и ги пръска из Добруджа, където са били оземлени с една тогавашна мярка "дюлюм". Всеки получава по " три кила " като едно "кило" е равно на 8 декара или общо 24 декара. Татарите не са били добри земеделци. Те се занимавали с пчеларство. Сеели са бостани и др., но в късо време си продават земята на българите и заминават кой къде му видят очите. Българите не са служили военна служба на султана, но са плащали данък. В окр. музей на гр. Добрич се е намирал един наборен списък с около 60 души от с.Суютчук и др. села, който не е бил пуснат в движение. Може би е съставен за ангария. Българите са обработвали земята си с първобитно рало близо до освобождението. Доходите са били твърде малки. На декар пшеница изкарвали по 100 - 150 кг.. Царевица са сеели много малко - колкото да изхранят по 2 - 3 прасета и кокошки. Данъкът (поземления) се плащал в натура. Начинът на плащане бил следният:
След като се пожънат нивите, никой няма право да вдига снопи докато не дойде държавна комисия да преброи кръсците. След това отделят няколко кръсци от най-хубавата нива (най-добрата реколта) и още толкова от най - слабата. Закарват кръсците на беглишки харман, овършават ги, като от полученото зърно определят кой стопанин колко храна ще занесе в беглишкия хамбар. От там нататък разполагала държавата. От този данък са страдали най-много слабите земеделци, защото те не са имали хубави реколти и половината е отивало за данък. Този натурален данък е продължил до 1900 г.. През това време се е повдигнал митинг (въстание) от селяните където е имало будни такива - Дуранкулак, Шабла и др.. Това въстание е било потушено с войска от 8ми конен полк от Добрич. При потушаването падат двама офицери. Убити са няколко войника. Има селяни който са емигрирали в Румъния. След амнистия дадена от правителството се завръщат по родните си места. Данъкът за земята остава да се плаща в пари на декар.
Старите хора много са държали на религията, затова първата им грижа била да си построят черква, но такава не се е позволявало до 1839 г. След 1839 г. Султана издава султанско решение наречено Хатишериф, с което се дават известни права на българите, но си остава на книга. Чак 1856 г. Султана бил принуден да даде права на българското население, понеже имало големи протести. Той издава "Хати Юмануна" (министерско постановление) с което вече дава право на българското население да си има църкви и училища. До 1856 г. българите са имали килийни училища в които са ходили много малко българи, понеже не е имало задължителен закон. Такива училища е имало в гр. Добрич и в някой будни села - Паскалево (Ези бей). В него време са дошли учители наречени групови. Един учител е занимавал 4 отделения. Такива учители в него време са били: Шивачев, Чолаков, даскал Райно и последно Атанас Романов. Последният е учителствал в селата около 10 години. Всички наши селяни на възраст до 85 г. са учили при него (Забележка: текста е писан около 1983/4 г.). За училище им служила една сая измазана с глина. Тя се е намирала на мястото на днешната църковна къща. Чак през 1896 г. е имало учители педагози. Първият учител педагог е Васил Думбев, родом от гр. Балчик. За училище вече е дадена селската кръчма. След Васил Думбев идва завършилата педагогическо училище Дучина Кацарова от гр. Шумен и Жечка Атанасова Димитрова от гр. Добрич. От 1896 до 1902 г. е построено училище в което учителстват Марин Недялков, Жечка Атанасова и Катерина Русева от гр. Добрич и най-после учител от родното ни село - Иван Георгиев който е учил ученици до 1912 год. През 1900 г. младежите са намислили да си основат и обзаведат читалище. Нужни са били средства и селяните решават да съберат средства от всички хора в селото. Когато комисията поискала помощ от някой селянин за читалището той отговарял, че ако е за църквата ще даде, но за читалището - не.
Хората са държали много на обичаите. Например на нова година къдели с тамян да бягат дяволите. Вечерта се правели милини с дрянови пъпки (късмети) като ги наричали за здраве, парите, кокошките, хамбара. През деня малките деца ходели на сурваки и получавали пари и кравайчета. На коледа млади момци ходели по домовете да пеят.
На Павлюв ден селяните не са работили. Подавали са медна пита за да се услади на чумата и не налита на хората. На Гергьов ден преди да заколят агнето и да го опекат, докато попа не го благослови не ядат. През постите - Ретрови, Коледни, Богородични и Великденски не ядат блажно. Така прекарват само с лук и чесън. Много рядко и то ако намерят ядат риба. През вълчите празници държали ножиците затворени, за да не може вълка да си отваря устата и да направи пакост на добитъка.
Запомнили сме от стари хора, които разправят, че в турско време през селото минал някакъв паша. Той се отнесъл много любезно със селяните. Питал от какво имат нужда. Обещавал да помогне, ако имат нужда от чешми, мостове и др. Селяните много се зарадвали и за благадарност поискали да му дадат нещо, но той не приел. Вероятно това ще да е бил Митхат паша, който е бил назначен от Султана на една голяма кааза с резиденция гр. Силистра. Обхващала е Варна, Добрич до Русе и Шумен. Митхат паша е бил много учен (прогресивен). Основал е земеделската банка като е наложил селяните в много села да обработват безстопанствената земя колективно и с приходите е основал земеделската банка, която след освобождението става българска земеделска банка.
Селяните от с.Суютчук били много сговорни. Запазили са безстопанствени ниви за училището и ги давали под наем. Приходите събирали за направа на училищна сграда. Такава безстопанствена земя е имало около 150 декара. Приходи за църквата е имало от една зеленчукова градина (около 60 декара). За направа на училище и църква освен от приходите от земята са събирани и от хората. Училището е построено през 1902 г., а църквата през 1892 год.
Жителите на селото участват в Сръбско - българската война - 1885 г.. Редник Костадин Иванов е убит, а редник Димитър Георгиев е ранен. Те са служили в 8ми Приморски полк. Тук по време на боевете за защитата на Добрич на 4ти срещу 5ти септември 1916 г. е нощувал 36ти пехотен Козлодуйски полк и на същия ден участва в боевете.
(По данни от статия на Тодор Нинов във в. Добруджанска Трибуна)


След освобождението в селото е имало около 60 - 80 къщи. Започва упорита работа за забогатяване. Особено се отличили в това отношение братята Стоян, Съби, Митьо, Тодория и Янко. Те са синове на петия син на Гайдарджията Стоян Иванов - Георги Стоянов. Тези братя са били много работни и сговорни. Първи са закупили от с.Чакърча (турско село с около 1200 дка. земя) орна земя от селяни които са станали граждани. Прочули са се като заможни даже и в околията по това време. Работили са задружно докато оженят и най- малкия си брат Янко. По инициатива на най-големия брат Стоян дворните места, къщи и ниви се разделят по равно между братята. На тяхната подялба са се зачудили и селяните на с. Суютчук, макар най-малкият брат да не е вземал никакво участие в покупката на земята. Първи по него време те са закупили жетварка "Валтер" с която много са си помогнали. Все по това време са закупили и много земя от с.Чакърча. Синовете на втория син на Стоян Иванов гайдарджията - Велико, Кольо и Георги също са купили жътварка.
Забогатял е много и Стоян Иванов (Кескина), който към 1910 г. освен жетварка закупува и сноповързачки и вършачка първа и последна в селото. По това време започват да обработват земята и със самостоятелни плугове "Глиган"- германска марка. През 1925 г. са се закупили трактори в съдружие с Кою Митев и Георги Минчев Стоянов марка "Деринг". Все по това време купува трактор и Илия Панайотов също "Деринг", а Георги Събев закупува трактор "Харт-парт". Всички машини са национализирани от държавата през 1948 год.
През 1910 г. се повдига голям спор между селото и града. Гражданите посочили границата на тяхната мера до реката на източната страна на селото, защото до самата река отвъд е имало една чешма. Тя била собственост на някой си турчин от Хаджиоглу Пазарджик. Селяните претендирали за граница да бъде половината междина от града до селото. Завежда се дело което е продължило няколко години, докато ги заварва войната и се приключва работата без решение.
Съгласно Букурещкият мирен договор Румъния получава Южна Добруджа цели 27 г. Добруджанци остават роби на Чокойска Румъния. Румънците докарват от вътрешността на страната си най-покварените и безскруполни елементи в Южна Добруджа. Провежда се колонизация с цинцари от балкана и от румънски безимотни селяни. Тази денационализаторска политика на румънската, банкерска слугархия, беше съпроводена от чокойски и бирнически грабежи, рушвети и най-после цинцарски побоища. Населението се съпротивляваше. В резултата на това, то роди такива борци като: Дочо Михайлов и Дим. Дончев - Доктора. Дочо Михайлов поставя основата на ДРО. Първият загина от фашистки куршум, а вторият от куршум на румънската жандармерия. Румънската власт забрани да се говори български език. Затворени са българските училища и читалища. Идват от Румъния учители, които идват голи и си отиват милионери. Първият директор на училището си купува къща в Добрич и 200 дка. земя. Румънският закон по това време е така: Училищният бюджет се покрива от 2/3 от бреветите (позволително) на кръчмите като същите по това време бревети са много скъпи - до 20 000 годишно. За училищния бюджет е имало и налог на глава от населението, колкото може да наложи като няма кой да му оспори(на директора). Училищният бюджет възлизаше годишно от 150 до 200 хиляди лв. с които разполагаше директора. Формално се избираше и училищно настоятелство, но без да питат настоятелството разполагаха с целия бюджет.
През 1940 г. Добруджа е върната на България съгласно Крайовската спогодба, която Хитлер наложи за да спечели Румъния за съюзници.



Интересни случки от живота на дядо Георги - петия син на Стоян Иванов дядо на Йордан Стоянов Куцаров.

Дядо Георги е бил среден на ръст, но плещест, с нрав кротък към селяните и съседите. Към турците е бил много жесток. Например в турско време някакъв каймаканин е посетил Суютчук (Този турчин на времето пребил Стоян Иванов) и остава да пренощува в неговата къща. Георги е бил току що оженен. Баба Яна (жена на Стоян) приготвила за ядене варена кокошка и сложила да се нахранят.Турчина като разкъсал кокошката хапнал и казал, че шията е най-сладка. Георги чува това и си приготвил една дряновица. Повикал турчина вън и му теглил един бой, качил го на коня му и го натирил да си върви. Този турчин от срам, че е ял бой от българин не е казал на никого и не търсил отмъщение. Този Георги е имал 6 сина които си гледали много добре работата, а това му дава възможност да ходи. Него време се сговорили много хора да отидат на "Света гора" в Атонските манастири. Георги с още няколко души от селото и от околните села образуват един колхоз. Заплащат на един предводител и с коне заминават за "Св.гора". Там се черкували около два месеца и се връщат вече половин хаджии. Георги намислил да отиде в Бесарабия да види чичо си Янаки и да занесе дарове от булките и от неговите братя. Преминава Дунава с каик, намира чичо си и му гостува двадесетина дни. Връща се по същия начин. По средата на реката конят се подплашва хвърля се в Дунава и плувайки излиза. Георги почива 1890 г.
Баба Яна е била много умна и общителна жена. За времето - будна българка. Тя е била доктор на селото. Бабувала е при раждания и съветник на селяните при важни случаи. През 1892 г. черквата е готова, но никой от мъжете в селото не се решил да посрещне Владиката. Само баба Яна го приветства с добре дошъл, целува му ръката и го дарява. Тя е живяла 117 г..